На подвисналата черта преди залеза
вдигат се, вдигат се
черните, алени конници.
Чувам, пръхтят
и подрънкват зенгиите,
нетърпеливи потропват,
с ушите предат.

Раснат, събират се,
черни и алени,
тръгват по хребета-
поднебесна черта.
Бият копита
с подкови подпалени
по накървения щит
на съдбовен харман.
В блясък обрамчени,
истукани магически,
сшиват с маждраци
небе и земя.
Зная ги, зная ги,
и кръвта ми познава ги,
черни и алени
смели стоят.
Всевечни предтечи,
предвечни, предмитови,
с кости наклали
оброк със рода.
Идат те, чувам ги,
с слънцето в сговор са,
светлината и мрака му
ръкойка държат!
Идат те, черни, черни и алени
хвърлят искрите, палят деня,
в нощния сън на земята покварена
гордост и чест, дълг синовен
ще възродят.