Постинг
27.09.2018 09:57 -
По пътя
С контрастни размери
сме митовете и ние.
До паметника на „Врабча”
остана да се надуваме.
Не останаха герои неомърсени.
+++
В този ден беше слънчице,
Много народ бяхме- хиляди.
Щяхме да тръгнеме с тленното
от Георги Димитров останало
с мир към земята понесли го.
В траур ли щяхме да плачеме
или с юмруци вдигнати
щяхме гнева си да викаме?
Още кипеше, превираше,
кой ли пък нещо разбираше?
Носехме свито в душите си,
миналото и днешното,
хем зарад нещо несигурни,
хем за двубои решителни,
кръстният път си избирахме.
Може би, заслужаваше
да поведем революция,
както ни „Вождът” съветваше ,
но бяхме добре възпитани,
битката би ни напрашила.
В тихия ред бяхме свикнали
да чакаме и съобразяваме
кога ще дойде момента ни,
да се придвижи и нашето,
юмрукът ни безполезен бе.
Когато от фронта войниците
се връщали с дух решителен,
живот не веднъж рискували,
на езика им лепнел крясъкът
и смелостта на сърцето им.
Когато за митинг тръгвали
опърпаните работници,
нямало още да чакат,
утре без хляб издъхвали,
„На крак, братя” викали.
Павета ние тъпчехме,
с очи надолу гледахме,
къде ти да се провикнеш,
или да тропнеш по масата,
мирът си бе изкусителен.
Светът за вечен го имахме
и вечен юни чакахме,
не смятахме, че участие
от нас ще бъде изисквано,
природно идеше раят ни.
Всеки за своето мислеше,
отгоре, на длъжност дето са
те за народа да мислят
и за доброто на класата.
Ние сме пас, не участваме.
Тоз „пас”, наш, уви погрешен бе.
Ва банк ни бяха залозите,
а нашето тъпо мълчание
остави ни покрай кофата.
Загребаха ни държавата.
сме митовете и ние.
До паметника на „Врабча”
остана да се надуваме.
Не останаха герои неомърсени.
+++
В този ден беше слънчице,
Много народ бяхме- хиляди.
Щяхме да тръгнеме с тленното
от Георги Димитров останало
с мир към земята понесли го.
В траур ли щяхме да плачеме
или с юмруци вдигнати
щяхме гнева си да викаме?
Още кипеше, превираше,
кой ли пък нещо разбираше?
Носехме свито в душите си,
миналото и днешното,
хем зарад нещо несигурни,
хем за двубои решителни,
кръстният път си избирахме.
Може би, заслужаваше
да поведем революция,
както ни „Вождът” съветваше ,
но бяхме добре възпитани,
битката би ни напрашила.
В тихия ред бяхме свикнали
да чакаме и съобразяваме
кога ще дойде момента ни,
да се придвижи и нашето,
юмрукът ни безполезен бе.
Когато от фронта войниците
се връщали с дух решителен,
живот не веднъж рискували,
на езика им лепнел крясъкът
и смелостта на сърцето им.
Когато за митинг тръгвали
опърпаните работници,
нямало още да чакат,
утре без хляб издъхвали,
„На крак, братя” викали.
Павета ние тъпчехме,
с очи надолу гледахме,
къде ти да се провикнеш,
или да тропнеш по масата,
мирът си бе изкусителен.
Светът за вечен го имахме
и вечен юни чакахме,
не смятахме, че участие
от нас ще бъде изисквано,
природно идеше раят ни.
Всеки за своето мислеше,
отгоре, на длъжност дето са
те за народа да мислят
и за доброто на класата.
Ние сме пас, не участваме.
Тоз „пас”, наш, уви погрешен бе.
Ва банк ни бяха залозите,
а нашето тъпо мълчание
остави ни покрай кофата.
Загребаха ни държавата.
Когато двама се карат , третият умира
Развитието на човечеството след Атлантид...
dobrodan, Вие ме обиждате!! :-):-)
Развитието на човечеството след Атлантид...
dobrodan, Вие ме обиждате!! :-):-)
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари