Един ден съобщиха, 
че Брежнев бил умрял. 
В училище се направи възпоменателен кът, 
на който сложиха знамена, 
траурно сведени 
и почетен караул от ученици. 
Дали сме разбирали, 
че една епоха си тръгва? 
Вероятно интуитивно.  
Витаеше подтиснатост. 
Когато човек е тревожен, 
има нужда да прави нещо, 
за да се почувства, 
че нещата са в негови ръце. 
Никой обаче не знаеше какво. 
Да има Баща на народите 
е като да има един, 
който определя насоките 
с поглед взрян в далното 
и с каскет в ръка, 
защото е наш човек. 
Ние само се чудихме, 
учениците не правят, а учат. 
Научихме,  че тъгата е почит
и израз на объркване. 
После това не се случваше, 
при наследници. 
А когато снаряд подпали 
руския "Бял дом", 
ни бе все едно. 
Епохата на рахат бе отминала. 
Рахат- локум според някои. 
Тогава и аз стоях в почетния караул, 
изправен, 
представяйки се за войник на пост. 
Не разнасях листовки, 
не виках  
"Тъгата да превърнем в гняв", 
защото нямаше къде да насочим гнева, 
пък и никой не бе виновен. 
Естествен ход бе сложил точката. 
С времето,  някои пренесоха вярата 
върху човека с белега 
и побързаха да сложат портрета му 
в кабинета си. 
Всеки ли има нужда от баща? 
Бащите по правило си отиват 
и децата се оплитат в живота. 
Премятат ги,
"На пазара агнешките кожи 
са повече от овчите". 
Вкарват ги в интересите си 
и не всички успяват да станат самостоятелни. 
Трудният избор е 
да намериш къде да си в безопасност. 
Пред нас стоеше въпрос, 
който още не осъзнавахме, 
че е персонален.
Трябваще да минат годините
под влияние, 
за да разберем кое е добро за нас 
и да търсим път в гъста гора 
без Спасител 
и без Данко.