Прочетен: 343 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 28.06.2020 10:12
Къщата ни е строена шейсетте
на миналия век.
Кофти звучи „миналия век”,
но къщите винаги надживяват
първите си поселници.
Строена за живеене къща
е много обичана.
За нея
са продали две крави,
а тухлите са пекли сами.
Немотия.
(Влачили са от село
и клинците).
Когато били на калъпи,
тухлите,
порой ги отмил,
като кафяви ручеи,
по страните на човеците.
Човещина.
Дюлгерите от Балкана
имали уважение за труда си
и я правили с мурафет,
значи с изкуство.
Мозайките търкали на ръка,
та и сега ни боли, като ги накапем.
Купували са вещи „да ги има”.
Печката „Мечта” с фурна за агне
и разтегателната маса масив.
Ужасно демоде. Е, тогава не.
Салонният бюфет е полиран.
Сещате се- с кафени чашки,
зад плъзгащо се стъкло,
дето не се ползват
и порцеланова русалка, или пепелник
Бабини Видини кули.
на които се бърше праха.
Антики.
Бъхтели са здравата.
И дядото, и бабата.
На смени.
Да остане…
Остана, тях пък ги няма.
Е, поне сватбената им снимка
пази къщата дато добър дух,
към който добавяме
новостите на времето
и съвремието.
Малко ми е конфузно,
че някои от нещата,
виждам в музеите,
но пък дългата история
е благородство.
А да имаш дом
с дялани греди от Балкана
и крондирче за ракия
и цифка,
и чаршафи, окрайчени с дантела,
и пръскани стени, минати с валяк,
и запазени паламарка, совалка,
клин, свредел, крина, сукман,
си е история.
Простичка, но наша си.
Самобитна като къщата.
Къщата ни.
Ако се питате що за книга е това, ще ви отговоря така:
Тази моя творба е манифест на модернизма и формализма. Тя представлява бунт срещу социалистическия реализъм; тя руши всички митологеми на провинциалната българската литература.