Баща ми строеше социализъм
и гледаше на това реалистично.
Дюлгерите не строят въздушни палати.
Слабостите си приемаше със съжаление,
че не са мечтаната нравственост,
не се преструваше на книжен герой.
С хорските слабости съжителстваше
като с особняци- роднини.
Знаеше, че животът е интересен, 
че амбициозните ламтят за повече,
затова не го блазнеше талвега,
където минават круизните кораби,
военните, търговските, пиратските.
Не можем да надвием всички зверове,
по- добре да намерим пещера 
и запалим огън.
Така разбираше той
своето място човешко.
Когато понякога искаше повече,
а той вярваше в колектива,
защото повече ръце, повече отмятат,
възбудено обсъждаше, надяваше се,
но не успяваше да бъде 
авангард на класата.
Сдружението намираше за ценно
и грижата един за друг.
Това смяташе за социализъм
и вярваше, че е добро.
Не се смути след Десети,
Знаеше, живот- преобръща се,
не се изопачи с похвали,
нито се омазни с омраза
за новите политици.
Всеки си носи дамгата 
и няма да е неоценен.
Присмех, забрава, хвала и на нож,
нормални хорски отношения.
Сигурно е бил прав.
Мнозина в екрана видял съм,
малцина от тях запомнил съм
и как да се паля за някого,
щом скоро не ще го и чуя?

"Ако можеш да облекчиш живота
на своите и околните,
това е твоята стъпчица
по пътя към неизвестното.
Какво те чака, знаеш ли?"

Но
Възможно ли е
Само да облекчаваш ближните
Без да мислиш поне за близкото бъдеще?
Без да оценяваш миналото?
Без да го сравняваш с настоящето?
Без да мислиш накъде върви светът?
И как поне твоите потомци
ще живеят в тоя свят
с неизбежното наследство от твоя дух и плът?