По обяд,

пейката, където

разговарят вечер мъжете

изглежда продънено празна.
 

Ефимерни, не можем да видим

щимовете на древните оратории,

поемащи селския прахоляк

в хрилете си.

Векове,

тези партитури са същите.

Мъжете имат едни грижи

и едни думи за тях.

От какво се умира?

Какво правим?

Жените (особено!) и децата.

Силата и слабостта.

Помощта.

Чудно е как хора,

които все се надхващат

предлагат да помогнат.

Гласовете на бащите

са повтаряли тези рефрени

и по същият начин са ругаели

на емоционалните места.

Стихва ли са,

когато са обсъждали тайни

и са избухвали,

когато е ставало смешно.

Мъжкият смях

още се отразява

от околните стени

и пръска по пейката първото вино.

Слънцето остро препича.

Никой не идва.

Но който иска да чуе

какво ще кажат мъжете,

просто би се попитал,

какво ще каже той.