-                     Поезията е за да казваш нещата по- иначе, по- красиво. Примерно Човек. Всеки може да започне разказ с „един човек”, но поетът ще каж „венец на природата”, „божие дихание” или „рожба на плътта и дявола”, според както е нужно на идеята.

-                     Ама нали това е все човек, как така и божие, и дяволско?

-                     Ако някой рисува злокобна картина, човекът в нея е страшен, (учителят се прибилжи с привдигнати ръце, с насочени напред като за плячка треперещи пръсти и предизвикващо страх „Бр-р-р”.  Ако е комична- смешен (тук не проявил голям артистизъм, само се захилил и завъртял по Платоновски пръст негоре). Ако е царствена- величествен (сега само се разкрачил и сложил ръце на кръста). Избираш персонажи според идеята. Нали разбра?

-                     Ами, добре.

-                     Когато искаш да кажеш небе, това е „лазурен купол” или „гробен похлупак”, дом или храм на безпощадно божество или на красотата.
Когато искаш да кажеш нещо съвсем просто, камък например, също можеш да го кажеш метафорично. „къс от майчината плът” или „самурай, надвил праха”, или дори „синът на скалата”. Разбираш ли?

-                     Дори много ме харесва. Примерно, ако искам да кажа „дете” ще кажа „цветче”, „зрънце” или „потомък на божествената плът”

-                     Не, не на божествената плът. Това се казва за ангелите. „Потомък на божествения дъх” е по- правилно.
А ако трябва да кажеш „Опасност”? какво ще кажеш? Примерно Ахил е в Троя и трябва да го кажеш красиво?

-                     Ами, „Враг пред портите!”.

-                     Е, може, но е много конкретно.

-                     Ами, „Сред нас е злото!”

-                     Добре, друго?

-                     „Камбаните бият от ужас сами”

-                     Страхотно. Точно така. Разбрал си ме и така те искам.

Учителят освободил ученика и той, горд притежател на новото знание, излязъл при при другите деца в градинката.

За съжаление, случило се така, че в игрите си, децата се скарали, едно взело камък и ударило друго по главата. Потекла кръв, малкият припаднал. Децата се разбягали, но при бягството им се разбрало, че окървеният е син на същия този учител по поетична метафора. Ученикът му бил смело и съвестно момче, заради това изтичало незабавно при бащата и на пресекулки, задъхвайки се му казало:

-                     Сеячо на мъдрост, филизът от твоето дихание изпитва непосилни страсти. Благодатните зари не обливат искрящия път към душата. Съдбовният сблъсък със самурай надвил праха, послан от зрънце от човешкия хамбар се стовари на тиквата му. Бързо!

 Учителят слушал, но нищо не разбрал. Стоял си и се учудвал, защо детето е така разпалено, та говори безсмислици. Тогава момчето, а то било будно момче, както казах, извикало: „Синът ти е в безсъзнание. Тече му кръв, защото го удариха по главата с камък. Бързо, бързо!” Онзи се разтичал, грабнал сина си и без да чака Бърза помощ го отнесъл в болницата. Оказало се повърхностна рана, която залепили, но останал белег. Хубаво било, че е под косата. Е, постоял няколко дни с лепенка, но пък се чувствал много важен. А и придобил нов верен приятел.

Когато поетът- ученик разказал на баща си как е минал денят, той не спестил нищо. Казал всичко както било, точно както и аз го разказах. Баща му го похвалил, но добавил:

-                     Поетично се говори в по- специална обстановка. Когато очакват от теб нещо поетично. В делнична обстановка се говори делнично. И понеже ние имаме повече прозаични грижи, ние говорим повече в проза. Заради такава прозаична грижа, като теб, мое умно момче, аз оставих поезията. Сега изобщо не съжалявам. Много по- важно е да казваш нещата ясно, точно и навреме, отколкото красиво и в специална обстановка. Ти си моя герой и аз те обичам. А поезията и метафорите да оставим за тези, които искат да са специални. Ние да си правим нашия живот.