Наяве в сън, болникът блед

неясно брътви и зове „Мария”.

 Видение несмислено,

в чертога изоставен,

де броди

нестарееща царкиня.

 
Извечните скали

с дъх вятърът руши,

металът рони се,

водата побеждава.

Фанфарът е единствено

в куминните тръби.

Пристига нощният ездач,

сам скача, сам юздите тегли.

Сред чернотата иде в ореол

една незиблема мечта.

Ръце подава и страни прохладни

опира в скулите.

Целувка.

 Женитба, траеща едничка нощ.

И оживява призрачен палат.

Слуги и светлини,

готвачът по прислужника замахва…

Възторзи! Дишат, движат се и смеят

до сутринта…

Когато ледните доспехи

от кулата момата хвърля,

изсмукани.

И няма кой да й разкаже

хиляда приказки,

до първи косъм бял в косата.

Болникът стихна

и Мария отлетя.