Често се отказваме от гости

с българското възражение,

че „Няма с какво да ги посрещнем”.

Нима думите не са хляб

и усмивките не са медени?

Може би с такива приказки

жените оправдават нежеланието

да си променят делника

или да срещат неприятните

приятели на мъжа си.

А има хора, които ще запомним.

За тях ще разказваме,

на приятели и на децата си.

Гости, които правят чест.

Ние сме скромни, незабележими

и не се хвалим с гостите си.

По принцип.

Защо ни са такива,

с които да се хвалим,

когато не обичаме

да се хвалим?

Ще ни помислят за фукльовци

и хвалипръцковци,

ако разправяме какви важни,

умни и необичайни хора

са били в дома ни.

А поуките, друже, поуките,

които можем да вдишаме

като въздух свеж от планините?

Думите умни на тези,

които са станали специални?

Ще ги пропуснем ли и оставим

да се развеят?

Да посрещаме гости

и достойни, и обикновени,

и недостойни, и опасни

е завещано от дедите.

Пътникът е торба с богатство,

пред вратата ни.

Дори злодеят,

добре посрещнат

в път и нужда

ще стане друг към нас.

А когато гостът е забележителен,

по тези, край него,

полепва златен прах.

От допира, те самите

стават желани гости,

които правят чест.

И това виждат съседите

и приятелите.

Гостите, които правят чест

са скъпоценни.

Не подобава да се отминават

и отхвърлят

към дома на недостойните.