Откършен от пороя цвят
спасих във ваза зад стъклото.
И с пъпките дори си разцъфтя,
като на коренче, горкото.

Защо си мислим, че беди
ни правят нови, млади, силни? 
Не късаме със минало, уви,
в нас с раните му  непосилни.

Унило ще увехне моят цвят,
без длъжното. Спасен ли беше?
Не продължен живот, а ешафод
е вазата. Защо не го отнесе?