Метнал крак връз крак,

в светъл моден панталон,

хубавец.

Вглъбява се в нищо,

в утайка на кафе,

на дъното.

 

Разклаща,

чужд на себе си

като да с някого,

когото сутрин поздравява

и повече не среща.

 

Чашката шепне „Чака те път”.

А смисълът- енигма.

Къде? С кого?

 

Черната утайка в бляскавия порцелан

е  прозорец без прозрение

в безлунна нощ.

Лъха безнадеждна

самота.

Благодаря, че посещавате написаното.
Моля да приемате неравностите благосклонно. Блогът ми е работилница, през витрините на която виждате какво правя в момента.
А сега ме занимава въпроса, какво е важното, което си заслужава да се пише за него + какви са методите то за бъде направено запомнящо се.
В случая съм сгъстил метафорите и ярките образи, с очакване, че така са по- запомнящи се.